А к’во работиш?
Подобни разговори се провеждат в кръчма и този не прави изключение. Монолит имат албум след 5 години пауза, което е събитие за родната музикална дейност. На срещата с астрономическа точност идват басистът Емерих Амбил, наричан тук Емо, китаристът Павел Васев (3 мин. закъснение е извинено), наричан тук Павката и Тони Чембъра, наричан тук Тони Чембъра. Неизвинено отсъствие за барабаниста Калоян Христов, наричан тук Калоян, въпреки служебна бележка от жена му, че е на Карибите и работи.
Имате ли представа как вървят продажбите на последния ви албум „Ваканция във Вегас”?
Тони: Доколкото знаем добре. Най-важният критерий е, че когато имаме гигове (ангажимент да свирим – от англ. gig, б.м.) се продава доста добре. В мрежата върви малко по-слабо, защото там е въпрос на реклама, на дистрибуция из цялата страна. Това не винаги се удава, но най-голям успех има когато го продаваме сами. Иначе в магазина човек трябва да знае за какво става дума и тогава се доверява на даден продукт. Меломаните определено проявяват интерес. Те купуват албумите ни без да ги слушат и това е естествено – който си е фен си е фен.
Да разбирам ли, че имате концертна дейност?
Тони: Имахме, особено след издаването на албума и на базата на този опит са и моите думи.
Павката: Искам да уточним нещо. Концерти тук е малко силно казано. Всяко свирене пред публика за нас е изява и затова го наричаме гиг.
Тони: Става дума за мащабите на България. Ние нямаме дати за мастити концерти по света, дай Боже всекиму, но ние сме на такова ниво, че всяко клубно свирене го наричаме концерт, което се случва по 2-3 пъти в месеца.
Как ви хрумна да се съберете отново и да направите албум? От 2003-а не бяхте издавали.
Тони: Бях в Щатите и там имах много свободно време да генерирам някои идеи. Фактически там се родиха доста парчета и стана ясно, че това ще е албум. Имахме щастието да намерим спонсори, винаги нещата опират дотам, защото ако нямаше пари, нямаше да има албум. Имах възможност да си поиграя във Вегас и затова албума се нарича така. След това имахме помощта на д-р Врабевски и инж. Рангелов - двама приятели без които албумът нямаше да бъде осъществен - те ни подкрепиха финансово и морално за появата на албума. Доста време бяхме в студио без да бързаме за конкретна дата. Повече от година, година и половина си играхме, някъде от 2006-а.
Павката: Даже от по-рано. След албума „Времена и нрави” 2003-а ли беше...
Тони (уточнява): Точно на 18-и декември 2002-а излезе...
Павката: ... в бандата настъпи едно текучество. Напусна Милен, замести го Фънкара за съжаление като временно решение. Казвам за съжаление, но не е така - иначе нямаше да намерим Емо, който е направо...
Тони (прекъсва го): Не е за съжаление. По принцип във всяка една група може да има само хора, които са съмишленици, които имат огромно желание да дават без да очакват първо да получат. Казвам това не от куртоазия, защото никога не съм се притеснявал да говоря истината, а не виждам по-добро от това. Рано или късно истината винаги те застига.
Калоян пасна ли на вашия стил?
Тони: Страхотно! Калоян е най-готиния дръмер и с него се разбираме отлично. Много е подходящ за групата във всяко едно отношение. Винаги съм благодарен на всеки един с когото сме работили в групата, но наистина трудно се намират колеги с които нещата да се получават. Има много добри музиканти, но добър музикант се оказва много комплексно понятие. Той може да е добър от една гледна точка, а от друга да е съвсем неподходящ за съвместна работа.
Емо: Спомням си, че 2004-а репетирахме 2 парчета от албума, след това Тони замина, 2005-а мина в търсене на барабанист и изглаждане на парчета и 2006-а влязохме да ги запишем. Албумът излезе чак 2008-а. Общо взето така беше.
Тони: Ние участвахвахме през 2007-а в конкурса „Златна пролет” на БНР и спечелихме наградата на публиката с „Какво си ти?”.
Павката: Парчето е на Тони, може би едно от най-оригиналните в България.
С какво се занимава всеки от вас извън групата?
Павката: С много работи. Работя като звукорежисьор в НДК..
Тони (добавя): ... търговия с оръжие и наркотици
...и проституция
Павката: ... да от там докарвам кинтите. Звукозаписна дейност, дублажи, занимавам се с театрална музика...
... ми това е много хубаво, с него трябваше да започнеш...
Павката: Няма професия композитор. Както навремето Деян Тимнев (тонрежисьор в „Балкантон”, б.м.) припомняше в Америка като те попитат какво работиш „ми аз съм музикант, добре де, а какво работиш” (бурен смях и поредното Наздраве!). Ако трябва да ги градирам на първо място е Монолит, след това е композирането, после е там дето свиря в едно рок кръчме, а звукорежисурата ми е на други нива вече.
Емо: Аз съм студент...
...а к’во работиш...
Емо: ... Хайделберг... Последен курс магистратура съм в НБУ и взех първа награда в международен конкурс по композиция с един струнен квартет. Занимавам се с още една банда, ама тя е в съвсем друга посока. Повечко е хард без да е метъл, Солт Ривър се казва. Завърших специалност китара и сега съм магистратура по композиция, да видим дали ще я завърша.
Тони: Ами аз пътувам насам-натам...
...а к’во работиш...
Тони: Изключително уместен въпрос. Значи хората са ме виждали да бачкам с други колеги, с Ритъм Бойс, имам договори в Кипър...
Павката (прекъсва го): Кажи за наградите!
Тони: Наградите... наградите... Имам от втория фестивал „Златна Месембрия” през 2007-а, „Бургас и морето...”. През годините сме били номинирани за най-добър албум през 1994-а във в. „Ритъм”. Иначе не сме фенове на конкурсите...
Емо: Не сме-не сме, ама отиваме, взимаме наградата и си тръгваме! (бурен смях)
Вие сте подгрявали тук Алвин Лий, Блус Брадърс и Джо Лин Търнър. Запознахте ли се с някого от тях и какво мислте за тези хора?
Тони: Концертът ни преди Джо Лин Търнър в зала „Христо Ботев” през 2003-а беше най-здравия гиг, понеже беше пълна залата. Много е важно да има кой да те слуша. Хората бяха дошли заради него и просто имахме късмет.
Павката: Ще го кажа с чувство на гордост. Като излязохме и хората така малко „уууу, к’ви са тия”, но като ударихме накрая ни изпратиха с „още!”. (отново се „преброяваме” в частта как дрънчат чаши)
Тони: С Джо Лин Търнър бяхме в градинката пред „Юнак” (легендарен стадион и зимна пързалка в София, през 2003-а бирария, сега станция на метрото в до националния стадион „Васил Левски”, б.м.). Тогава с Фънки имахме участие и той каза, че нещо го боли ръката или гърба, но предполагам, че го е болял гъзъ фактически и ме остави да свиря сам – типично в негов стил. Казах му: „Все пак нали сме дует”. Каза: „Мен, боли ме душата като виждам как Азис е събрал 15 000 човека на стадиона. Доживях и това да го видя в центъра на София, боли ме душата – свири сам!”. (Тони повишава глас) А все едно моята душа се е радвала страхотно, нали?! Моята душа се е радвала изключително много на неуспеха на субкултурата, запяла е от изключително щастие, нали?! Николо Коцев и Джо Лин Търнър спасиха положението. Пред нас имаше доста хубаво пиене – бяло вино, джин – една добре отрупана маса в стил Фънкара. В един момент стана така „Чембър, ела да изсвириш нещо тука на масата”. Нямах нищо против, Николо също хвана китарата и започнахме да си пеем все едно съм грабнал Джо Лин Търнър, но не! Той се оказа страхотен пич. Тогава се потвърди това мое впечатление, че колкото си по-голям като музикант, толкова си по-нормален като човек. Той каза, че Гранд Фънк му е любимата банда и започнахме да си пеем “I’m Your Captain” на 2 гласа, Бед Къмпани и разни такива неща от миналото. Аз се опитах да изпея “Stone Cold” (балада на Рейнбоу от “Straight Between The Eyes”, изпята от Джо, б.м.), досрамя ме и той вика „Давай, давай!”. Усетих, че малко се изприщвам, но за него така беше по-добре. На следващия ден трябваше пак да пее. Напълно го разбирам – един глас има хигиена в крайна сметка.
Като спомена Гранд Фънк си мисля, че няма как да не ви попитам за името ви. Близо ли съм предполагайки името на един албум на Канзас?
Тони: Двустранно е. Странстващите монолити от „Одисея в космоса 2001” на Артър Кларк и албума на Канзас. Разбира се, че ако ги сложим на везните би натежала идеята Канзас.
В тази връзка кажете с каква музика сте израстнали?
Емо: Хеви метъл, много ясно. Харесвам и не отричам Гранд Фънк, Бед Къмпани и Фрий, но са ми леко далечни. Аз бях по-Мейдън, по-Джудас, по-Сабат. Не съм повлиян в смисъл, че ако някой свири като Алвин Лий, а аз като Стийв Харис и да видим сега какви говна ще се заплетат. Общо взето поп-фолк, но съм имал и по-твърди периоди. Класическата музика също така.
Павката: Края на 60-те, началото на 70-те, което е велик период. Имам някои любими групи, но от този период какъвто тон и звук се чуе е нещо страхотно. Направо преоткривам нещата. Възхищавам се на китаристи като Стив Вай, Сатриани и т.н. Все пак рок енд рола се развива. От новите банди ми харесва...
Тони (внезапно): Развива се дръжки! (настава шумен спор в който Павката играе кръгова отбрана, не се стига до обръщане на масата, на диктофона няма членоразделна реч, освен Гънс енд Роузис, Дем Янкийс, от 2005-а няма име).
Тони: Аз съм израсъл с Лед Цепелин и Блек Сабат и това е началото на хеви рока, колкото и да е журналистическо определение. Целия албум “Paranoid” си е хеви ъндърграунд, какъвто го водеха тогава и после Ози каза „отнякъде се взе това метъл”. Да не говорим за “Whole Lotta Love” (песента се казва „Улето”, б.м.) и разни като “Immigrant Song”, които са толкова тежки и смело биха влезли в тази графа, но тогава бандите съчетаваха много интересни неща. Средата на “Whole Lotta Love” е психедилична. В основата на бандата е електрически блус, много тежко изпълнен. Както е и първият албум на Блек Сабат и не случайно Металика и ЕйСи/ДиСи признават присъствието им в развитието си. (навлиза се в меломански спор, масата остава необърната).
Кое кара един фен да стане музикант?
Тони: Много правилен въпрос, защото всички сме започнали от там, но в един момент някои се насочват към музикални гимназии, консерватории и т.н. При мен не се получи така. Нямам музикално образование, ходил съм на уроци, но и до ден днешен за мен е невероятно усещане да си събирам музика, да се интересувам успоредно с кариерата ми на певец. За мен всеки следващ концерт е огромно изживяване, въпреки, че пропуснах Блек Сабат и ми иде да се гръмна! Имаше някаква несъществена причина и се проявих като кретен.
Павката: То си е потребност. Нищо, че Тони не е завършил музикално образование, той има страхотен слух и е един завършен музикант. И само искам да кажа... Рок енд ролът така е тръгнал. Не знам кой е учил Плант и Ковърдейл на пеене. И само да кажа... Аз исках да разбера какво се случва и взех китара в седми клас. Иначе по пеене съм имал двойки и тройки. И да кажа... Започнах да уча тонрежисура и това беше свързано с музиката, която харесвам. (край на една сложно изразена мисъл в стил Гьоте, бурно аплодирана и трудно адаптирана в писано слово).
Емо: При мен беше малко по-простичко. С един приятел по цял ден, слушахме Металика, Тестамент и такива неща. Подскачахме си по двора с дъски вместо китари и в един момент реших, че тая дъска трябва да я пробвам наистина. Казах на мама „искам китара”. „Ти си луд!”, ама намери отнякъде стара зацапана китара и се оказа, че не мога да я „пусна”, а знаех наизуст всички парчета на Металика. Тогава си казах абе как ония могат, а аз да не мога. Я да пробвам?! Никога не съм си въобразявал, че ще започна да следвам музика и че ще се занимавам толкова сериозно.
Лютите спорове продължават от които аз губя един от Тони. Кръчмата затваря, плащаме и отиваме в някое денонощно за да работим сериозно. Всеки от тях носи в сърцето си на самотен остров и в денонощното ей тия три неща:
Павката: Pink Floyd – “The Dark Side Of The Moon”
Емо: Guns N’Roses – “Use Your Illusion” и двата!
Тони: Genesis – “Foxtrot”
За прякора на Тони друг път.
