Репортаж: Юлиан Петров. Снимки: Валентин Найденов.
Снощи (31 октомври) Стийв Вай посети България за трети път. Пазя много добри спомени от първото му гостуване през далечната 2000 година, когато виртуозният китарист ни отвя главите с невиждано (и нечувано) шоу. Онзи момент няма да се повтори, но това не означава, че нямам високи очаквания – след като веднъж съм гледал този човек на живо знам, че при него посредствени неща няма.
Стийв бе поканил за подгряващ изпълнител чудноватата блусарка Beverly McClellan, която с три акорда на китара и леко дрезгав глас ни предложи няколко парчета, а накрая обра аплодисментите с трогателен кавър на Purple Rain.
С леко закъснение на сцената на Зала 1 на НДК излезе човекът, който в следващите над два часа и половина щеше да забавлява публиката с уменията си на музикант и шоумен. Без излишно суетене концертът започна с две композиции от актуалния албум “The Story Of Light” и веднага стана ясно защо Стийв е сред най-уважаваните китаристи на планетата вече толкова много години. Подкрепяха го четирима музиканти – басистът Philip Bynoe,
барабанистът Jeremy Colson,
китаристът Dave Weiner
и Deborah Henson-Conant, която дърпаше струните на... електрическата си арфа.
Първото от по-старите парчета, което голямата част от публиката разпозна, бе Tender Surrender. Докато слушах изпълнението се сетих за една плоча на Франк Запа, в която свири и младият тогава Вай. На нея срещу името му пише “Impossible Guitar Parts”.
Бидейки изключително техничен китарист, Стийв притежава и нещо, което останалите всепризнати китарни виртуози, появили се през 80-те години, нямат (или поне не в такава степен) – фантазия. И как иначе – все пак Стийв се е докоснал пряко до личността и музиката и на Франк Запа, а по-голям фантазьор от него едва ли има. Част от нещата, които Франк правеше на сцената преди 30 и повече години, сега прави мистър Вай. Накратко – групата му е „толкова добра”, че ще изсвири песен, която още не е композирала и която дори няма да композира. Как ли? Две случайно избрани момичета от публиката дават тон на всеки един от музикантите и след пет минути те вече свирят новата композиция.
Стийв е наясно, че колкото и добър да си на инструмента си, е необходимо нещо повече, за да задържиш вниманието на няколко хиляди души. Трудно ще ми е да опиша всички причудливи неща, които караха хората в залата да ахват – окото-прожектор, което следеше какво се случва на сцената,
светещия костюм и китара от периода на “The Ultra Zone”
или пък говорещите преносими барабани, които се заяждат със Стийв, след което влизат в надсвирване с него. И разбира се всичко това поднесено с неподправено чувство за хумор. Странно и вълнуващо.
Не че не харесвам „вентилаторните” сола, но акустичната част от концерта се оказа най-приятна за мен. Всеки един от музикантите имаше възможност да покаже на какво е способен – чухме част от соловите албуми на Dave и Deborah (която можеше да изкара от арфата си както приятни мелодии, така и звуци от реактивен двигател).
Барабанистът, който работи и с Били Айдъл, ни представи ударно дръм соло, подкрепено с интересни звукови подложки.
Основната част от концерта завърши със задължителната “For The Love Of God”, на която (по собствените му думи) мистър Вай отронва по една сълза всеки път, когато я свири.
Разбира се, типично по нашенски, публиката се разсъни в края на шоуто и успя да привика музикантите на бис.След благодарностите на Стийв към българските фенове и след като се увери, че сме си прекарали добре, дойде време за раздяла. Оказа се, че без да искам съм отпразнувал празника на Вси Светии, ставайки свидетел на този магически спектакъл.