от Pamela » 20 Яну 2010, 14:01
Ако позволите по темата за филма, че малко встрани остана.
„Кой харесва този филм.?”Въпросът който ми изниква при споменаването на филма е „Защо харесвам този филм?” или ”Защо не харесвам този филм?”. Aз го!
До миналата седмица не го бях гледала. Един от малкото, които съм гледала само веднъж. Много от изписаното, казаното за групата и Jim Morrison ми е известно. Музиката им, а тя...!!! Интересно беше как това е претворено на екрана, като се вземе предвид, че в киното понякога нещата са сдъвкани. И тук е в кратце, ама това кратце колко много неща всъщност разказа!
Филмът. Има мнения, че филмът трябва да е със заглавие Jim Morrison, не The Doors. Може би има известни основания за това!
„На кой от двата образа акцентира Стоун?”
Сцена от филма, от която става ясно какво предстои до края. Слизайки от самолет или влизайки в зала (тук ще ме коригират тези, които са гледали филма повече от веднъж), въпрос: „Име и занимание?”, Той отговаря с усмивка: „Джим” и...нищо повече! И виждаме, чуваме, усещаме Джим!!! Аз поне.
Позовавайки се на биографични факти за Морисъсн ( съгласявам, че все пак във филма е отделено малко повече място за него като личност, отколкото на групата), режисьорът ни обръща внимание именно на него! Той не акцентира, той просто ни показва Джим ! Микеланджело Антониони казва следното: „Искам да направя филм, в който актьорите просто да стоят в празно пространство, а зрителят да си представя неща за тях.” Не знам защо, но си мисля, че несъзнателно Оливър Стоун прави нещо подобно, оставя ни, всеки сам да открие акцента! Защото Джим бива усетен от всеки по различен начин – за един той е „пияна свиня”, „надрусан до козирката”, „показващ гениталии”, за друг – икона, гений, идол, и не само за епохата си...
Какъв е той? Дали е тъмна и злокобна личност, чист и невинен? Неспокоен дух, вечно търсещ...непознатото, да се докосне до свещеното..и открива това между „вратите”: „Отворете всички врати! Минете през която ви харесва!”Луд бил...да, луд е – да бъде истински, да твори. Този човек има темперамент за крайности и безскрупулен егоизъм да разделя мислите от чувствата!!! В мислите си е сам, там някъде дълбоко скрити в него, а чувствата...е, тях изпява, изиграва ( в най – чистия смисъл!)...без капка фалшив екстаз! Най – ми хареса това тълкувание на ΚΑΤΑ ΤΟΝ ΔΑΙΜΟΝΑ ΕΑΥΤΟΥ : "Верен на духа си"!!!!!
Болката, страха, смъртта. Джим говори за тях: „Хората се страхуват от себе си, от собствената си реалност..”, „Болката е чувство.” Малко преди края на филма признава, че се страхува, а болката не крие! Когато е пиян, надрусан (не бих употребила свиня или до козирката) той се опитва да избяга от болката, за малко да се спаси. В същото това време тези пагубни стихии го вдъхновяват да твори химни! Както казва Глен Хюз, най – великите песни в историята на рока са написани под влиянието на наркотиците и алкохола. Смъртта – чувства я, сънува я. А дали се е стремял към нея, както се твърди? Не знам... „Доволен ли беше, когато тя дойде, както казваше, че ще бъдеш?” – думите на Pamela накрая.
Крещи, крещи на сцената, крещи от нея към публиката! Странен начин на връзка между група и фенове! Викове, умолявания, танци....Не цинизмите ме впечатляват, в съзнанието ми се запечатиха повтарянето на „роби, роби...”, разказа за случката с ченгето зад кулисите, опитите му да накара хората да отворят сетивата си, да видят не само въргалящия се, пиян, дрогиран Джим, не само секссимвола..За неговия любим Ницше – мисля, че невинаги казва ДА, често пъти отрицава (или отрича?), казва НЕ (случая с телевизионното предаване, отказа да промени текста). За ДА-то и НЕ-то при него има още поводи за размисъл. Ако има връзка с Ницше, то тя е в дионисиевото начало в изкуството, което описано от него, Морисън на практика доказва!
Много въпросителни останаха след като изгледах филма – защо е това отношение към семейството му, откъде идва танцуващия шаман от сцената (едва ли е само халюцинация, след като беше взел пейоте и LSD, и може би няма нищо общо с разказа му за срещата със съмртта на магистралата) и един момент към края на филма – детски рожден ден, когато той се загледа в едно момченце на около 5-6 годинки. Дали това го върна към детството му....Много силен момент беше...Ще го гледам още няколко пъти, за да се опитам да си отговоря на тези въпроси, да се вслушам в толкова много изказани мисли, да опитам да погледна отвъд думите. За музиката знам, че го мога, нея виждам!
Питам се, дали филма успява да накара повече хора да разберат твореца Морисън, дали текстовете (макар в повечето песни абстрактни) са по – достъпни? Мисля си, че все пак остава неразбран докрай (дали е в сила максимата за очите?), както от почитатели, така и от хора на изкуството. Едните обезобразяват, оскверняват, другите се опитват да го имитират...При цялото ми уважение към тях и в частност – музиканти – не се съгласявам, когато се правят сравнения с него (в случая Кърт Кобейн). Дълга тема е това...
Някои живеят за да умрат, Jim Morrison умря за да живее (без да може да понесе таланта си – благословия или проклятие?)!
